Няколко от посетителите на изложбата ни питат какво става с “интеграцията” в Столипиново или как ние “интегрираме” децата там (примерно) с нашите проекти. Ние не харесваме тая дума, защото обезценява живота и опита на хора, които реално живеят, чувстват, създават, страдат, общуват и се грижат. Светът “там” е не по-малко пълноценен от “нашия”. Така че от Duvarkolektiv не интегрираме никого, а се опитваме да сближим в един (за съжаление) малък мащаб два свята, които за 30 години са се раздалечили неимоверно.

Сближаването може да се случи само двупосочно.

Но понеже ни питат за интеграцията, ще споделя една история от събота, когато се возехме с част от нашите съавтори от Столипиново (мъниците на снимката) към откриването. Взехме едно от махленските неформални таксита, шофьорът беше около 55-60 г., турчин от Столипиново, току-що върнал се от работа в Германия. Докато минавахме покрай Кино Космос – Културен Космос, забеляза, че са съборили магазините, които закриваха сградата на бившето кино и коментира емоционално:
– Добре, че най-после разчистиха тука! Как можаха така да настроят тука? И така да го запуснат? Каква сграда беше! Тука беше най-хубавото кино на Пловдив! Колко сме бягали от час, за да дойдем тук. Кино Комсомол! Всички филми тук сме гледали. И “Иван Кондарев”, и “Слонът, моят приятел”, и (още два-три, които чийто имена забравих, защото не съм толкова интегриран като него)…