Един чудесен литератор, Зорница Христова от издателство “Точица”, направи интервю с нас за “Тоест”. Тя също така е посещавала точно общността, с която работим, и написа този допълнителен коментар на ФБ стената си. Обожаваме го и го препечатваме:

През последните години един от лайтмотивите на националистическите партии е “добре бе, толкова организации работят с малцинствата, какво се променя?”
Аз всъщност искам да повторя този въпрос. Но да го повторя добронамерено, не от пропагандния подиум, а от позицията на много хора, които действително искат да знаят: Какво се прави? Какво се променя?

Столипиново беше един от фокусите в програмата на “Пловдив 2019”. Знам, че програми там действително не липсваха – имам преки впечатления от “Мобилното училище”, защото присъствах на техни занятия, работила съм с тях. След заниманията в класна стая ги придружих в сърцето на квартала, на “поляната” – голо и кално място между самоделни къщи, съшити от различни материали, където, макар да не съм расла в дворец, първият ми инстинкт беше да се загърна по-плътно в шала си – дори за да се предпазя от дима. А и медиите тиражират такива истории за взаимна враждебност, че не си сигурен докъде да вярваш на либералните си принципи. По-нататък специално ще разкажа за работата на Маги Ръжева там, защото е въпрос на доста дълъг разговор.

Когато тръгнах да пиша за изложбата “Красотата, която споделяме” на Никола Венков и Хана Роуз, доста се изненадах да прочета, че нещата в нея са създадени в къщите на тези хора. В къщите! На мен ми е трудно да си представя да потропам на вратата на собствените си съседи и да им кажа, че – така и така – искам да правим нещо заедно, а тук… (да, и аз като мнозина съм била плашена като малка, че ако не ям, ще ме набори циганчето).

Впрочем според принципите на “изкуството на съпричастието”, което се опитват да следват Хана Роуз и Никола Венков, да потропаш на врата от гетото е поначало по-лесно, защото го правиш от позиция на силата (за да видите дали е така, представете си се как потропвате на мутренски замък в Бояна). По-лесно, но и по-измамно, защото могат да ти съдействат от любезност и пр., а не защото ги интересува. А за да има отговор на въпроса “какво се променя”, трябва хората реално да се интересуват от общата ви работа.

Истинският резултат от проекта “Красотата, която споделяме” е неуловим за отчетните формуляри, защото той се състои чисто и просто в сближаването. На понятията за красиво, които трябва да се срещнат някъде в работата по едно и също нещо, на понятията за качество, за умение, но най-вече на хората. Разбира се, на този етап това сближаване се е случило само между хората от проекта и част от хората от Столипиново, казва критичният ми вътрешен глас. Но всъщност, поправям го, останалата част от пътя няма как да бъде извървяна от други освен от нас самите, например като идем на изложбата и разберем какво, аджеба, значи “чукур”. Защото интеграция не значи “другите да станат като нас”, означава да намерим някакъв общ език, на който да разберем има ли все пак някакви споделени ценности, на които да стъпим. Красотата ми се струва нелоша отправна точка.