Наскоро имахме възможност да поговорим с водещо име в партисипативното изкуството в Англия – Франсоа Матарасо. Той прави общностно изкуство с различни маргинализирани групи: в старчески домове, с психично болни, хора с увреждания и т.н. Нещо, което ни каза:

Когато съм там, се опитвам да се лиша от властта, която ми е дадена и да направя себе си уязвим. Защото има много голяма властова разлика между мен и хората, които се срещам. Дори да не съм богаташ, нито да съм служител в институцията, на мен пак е дадена власт.

Като за начало – аз съм единственият, който знае защо съм там. После, аз имам свой дом, в който мога да се прибера, имам някакви спестявания в банка. Ако поискам нещо от тях, те не могат да кажат не. Защото така е устроено обществото ни [в Англия]: когато някой от средната класа те помоли за нещо, ти просто го изпълняваш.

Затова аз полагам усилия да направя себе си слаб, уязвим. Да не давам на моите разбирания за това какво се случва да диктуват взаимодействието ни. Ще използвам дума, която е опасна, защото се интерпретира по много начини. Смирение. Опитвам се да постигна смирение. Това не е лесна цел.